Начало Карта на страницата За контакти Switch to English
www.csd.bg
Quick search
 
CSD.bg
 
 
Румен Ненков, заместник - председател на Върховния касационен съд
 
Благодаря Ви, господин председател.

Може би е малка случайност, че днес аз представлявам Върховния касационен съд, тъй като присъства и новоназначеният председател, но това е факт от един ден. Той също е специалист по наказателно право. Ще се постарая да бъда съвсем кратък.

Първо, искам да изразя голямата си благодарност и да оценя работата, свършена от Центъра за изследване на демокрацията по този проект. Свършена е изключително ценна и полезна работа и то в един конкретен исторически момент, когато България само от десет месеца се явява външна граница на Европейския съюз. Мисля, че от изследването може да се направи заключението, че в тези първи десет месеца правозащитните органи на българската държава, като се започне от Гранична полиция, мине се през оперативните служби и дознанието на Министерството на вътрешните работи, прокуратурата и се свърши най-накрай със съда, все пак са положили сериозни усилия, за да бъдат външните граници на Европейския съюз сигурни, източник на демокрация, източник на свобода и източник на спокойствие за гражданите, които се намират и от двете страни на границата. Защото трафикът на хора, контрабандата на стоки, най-вече на наркотици, са твърде актуални явления, от които губят обществата като цяло – губят пари и се уронва техният морал.

От гледна точка на съда. Аз и друг път съм казвал, че съдът не е непосредствен борец с престъпността, съдът защитава определена категория права, които се пречупват в наказателния процес. Това са, от една страна, правата на обществото, правата на жертвите от престъплението, изразени от обвинителната власт, и правата естествено на обвинените лица. Затова съдът трябва да отчита един баланс на интереси. Такива са и международните изисквания, които се предявяват към нас, от общността, в която членуваме.

Разбира се, аз никога не съм възприемал разделението на властите в неговия буквален смисъл. Между властите винаги трябва да има координация. Затова трябва да има не само взаимен контрол, но и координация, с която се преследва една сериозна обществена цел. Сериозната обществена цел в случая е да се разкриват нарушенията, своевременно да се предават на съд и съдът ефективно да изпълнява функцията си да отсъжда кой е виновен и кой е невинен. И тези, които са извършили престъпление, да получат своето заслужено възмездие. Защото това са и интересите на българското общество.

Ще си позволя да взема отношение само по някои от констатациите на стр. 98 и 99 във връзка с възприетите предложения, адресирани към законодателя, а и да съобщя някои новости в тази насока. Имам честта да участвам в мониторинговата група, която наблюдава ефективността на приложението на новия Наказателно-процесуален кодекс. Тук е и заместник-министърът на вътрешните работи, с когото участваме заедно, има и други представители на други държавни институции.

Искам да кажа първо, че има известна некоректност – че „предложенията, които са развити, са предложения на междуведомствената група”. Това не е точно отразено в доклада или поне не става ясно. Междуведомствената група не е правила такива предложения за промяна в законодателството. Няма обаче никакъв спор, че законодателството се нуждае от известни промени. Те трябва да бъдат много обмислени и много внимателни. Аз знам, че от десет години се развива тази идея, която се подкрепя вече на високо ниво от главния прокурор и от новоизбрания председател на Върховния касационен съд, за реформа в материалното наказателно право.

Действително ние трябва да разграничим ясно посегателствата, като определим кои от тях ще бъдат с по-ниска степен на обществена опасност, ще наричаме простъпки и ще разследваме и предаваме на съд по един много по-кратък път – без досъдебно производство, с внасяне на обвинението направо в съда, със съкратени съдебни производства, опростени от доказателствена и от всякаква друга гледна точка, и кои ще бъдат онези производства за съществени престъпни посегателства срещу босовете на мафията. Защото няма нищо неестествено в това, че на границата се хващат, както се изразява народът жаргонно, дребните риби, хващат се дребните трафиканти на хора, защото едрите трафиканти на хора са в София, Пловдив, Сливен. Слава богу, ние имаме осъдителни присъди и срещу такива, но понеже говорим за границите, там се хващат по-дребните риби.

Вярно е, че на границите хващаме огромно количество наркотици, мога да кажа това и от практиката на Върховния касационен съд, защото има големи превозни средства. Но и там превозвачите не са онези босове, към които трябва да се стремим, сърцето на мафията. Може би трябва да разчупим и мисленето си за това, че можем да направим концесия на дребната риба и за сметка на това да хванем голямата. Именно затова и Наказателно-процесуалният кодекс създава някакви възможности с тези алтернативни процедури, дори и със споразуменията. Това е пречупване на едно мислене, което ние, които учихме право през 80-те години, трудно възприемахме. Това е концесия с правосъдието, но това е начин, който напредналите демокрации използват, просто защото те искат да ударят (което е много трудно) сърцето на мафията.

Нека да престанем да търсим оправдание единствено и само в закона. Нека не фетишизираме закона, аз и друг път съм казвал, много повече се притеснявам от лоши съдии, прокурори, дознатели, оперативни работници, отколкото от лошия закон. Колкото и да е лош законът, той дава възможност. Наказателно-процесуалният кодекс, приет наскоро, не е лош закон. Анализът от първата година на изпълнението му сочи, че в съдилищата са разгледани доста повече дела, отколкото при действието на стария Наказателно-процесуален кодекс, има повече осъдени лица. Разбира се, това не е заслуга на съдилищата, това е заслуга на прокуратурата и на дознанието, които очевидно си вършат по-добре работата. Но новият Наказателно-процесуален кодекс, пак повтарям, не е лош закон.

Естествено няма закон, който да не подлежи на подобрение. Искам да взема отношение съвсем накратко по предлаганите промени, като изразявам в това отношение и общото становище на междуведомствената група по мониторинга на Наказателно-процесуалния кодекс.

Първо, по въпроса за дознателите. Ние стигнахме до консенсус, господин Андреев ще потвърди, че Наказателно-процесуалният кодекс в това отношение трябва да се промени и че трябва да се разреши на по-широк кръг хора да изпълняват неотложни следствени действия и дознателски функции. В това отношение ние подкрепяме Министерството на вътрешните работи. От гледна точка на съдията и на прокурора не е важно как ще се нарича лицето, което ще извършва процесуалните действия, а е важно дали тези процесуални действия ще бъдат извършени качествено и добросъвестно. Така че това е нещо ново, което е продължение на казаното от министър Петков. Вече има някакъв консенсус за внасяне на законопроект в Народното събрание по този въпрос.

По отношение на неформалния подход при образуване на досъдебното производство. Тук имаше известна консервативност, колегата Дончева беше изразител на тази тенденция, когато в Народното събрание обсъждахме НПК, но мисля, че вече има политическа воля и в тази насока да има промяна. Тоест да се разшири кръга на онези неотложни действия, които ще дадат формалното начало на наказателния процес, включително и личния обиск. Ние като работна група сме склонни политически да подкрепим, а вече мисля, че в Министерството на правосъдието се разработва проект за промяната на чл. 212, ал. 2 в Наказателно-процесуалния кодекс.

Въпросът за подсъдността трябва да се обмисли сериозно и мисля, че изисква допълнително проучване – дали подсъдността по тежките дела трябва да се връща отново на граничните съдилища. Мисля, че не съм подготвен, необходими са статистически данни, за да се изкажа по него.

По въпроса за специалните разузнавателни средства. Колеги, пак се лансира една теза, която няма да мине, няма да мине и през европейските институции. Ако прочетете практиката на съда в Страсбург, ще видите, че делата по чл. 5 срещу България имат две части – едната част е какво е било до 2000 г., другата е това, което е станало след 2000 г. Това, което е било до 2000 г., винаги приключва с осъдителна присъда по чл. 5. Хайде нека да не разпитваме началника на агента под прикритие, нека да дадем други гаранции самоличността на агента под прикритие да не се разкрива. В това отношение работната група е единодушна – трябва да дадем възможности да не се разкрива самоличността на агента под прикритие. Но противно е на цялата правна логика и на справедливия процес ние да разпитваме едно лице, което ще възпроизвежда в края на краищата слухове. Няма да повтарям, че по този въпрос излезе и статия от проф. Трендафилова и госпожа Доковска, просто по този въпрос мисля, че и Министерството на вътрешните работи усеща, че позицията им не е особено силна. Но те ще получат подкрепа за това, че агентът под прикритие трябва да има необходимата защита, защото и той е застрашен свидетел. Ние много добре го разбираме и трябва да се намери балансът на интересите. Както и Европейският съд е намерил баланса на интересите по делото „Ван Мехелен” и други – от една страна, има и осъдителни присъди, има и оправдателни присъди от гледна точка на Съда за човешките права по повод използване на анонимните служители на полицията.

Мисля, че може да се намери решение, но не и такова кардинално, каквото се предлага в доклада и каквото нашата работна група не е предлагала.

По отношение на поемните лица и дознателите. Мисля, че някои хора само гледат американски филми, без да разбират същността на нещата. Там виждат, че полицаят се явява пред съда и дава показания като свидетел. Първо, не е вярно, че българските съдилища не разпитват полицаи. Това категорично не е вярно. Нещо повече, в работната група ние стигнахме до консенсус, че всеки полицай, който не е извършва дознателски функции и присъства например на мястото на огледа, на местопроизшествието, може да бъде ползван и като поемно лице. Тоест, с други думи, той може да бъде и свидетел.

Защо не разпитваме и самия дознател? Защото дознателят не може да бъде два пъти свидетел. Той отразява това, което вижда, съставяйки албум, описвайки в протокола, и това е документът, чрез който той свидетелства, като съставя протокола за оглед или протокола за разпит на свидетели. Излиза, че един път той може да ни излъже, а втори път няма да ни излъже, като се яви пред съда и започне да преразказва какво е видял. Качеството на разследващ орган, тоест на участник в съдебния процес, е много по-силно от качеството на свидетел. Ако аз като съдия възприема едни факти, свързани с едно престъпление, не мога да бъда съдия по това дело. Същото важи и за прокурора. В американската система фактически няма формалното наше досъдебно производство, там оперативният работник отива на местопрестъплението, намира нещо, взема го, описва го, води си записки, внася го към делото. Но неговият протокол няма никакво значение, той отива да свидетелства пред съда с него. Ако възприемем друга философия на наказателния процес, тогава можем да говорим, че така е било в другите държави. А в Германия съдията пък присъства на огледа. Така че ние се възпротивихме на премахването на института на поемните лица, още повече че не виждаме пречка служители на Министерството на вътрешните работи да бъдат използвани като такива. И най-накрая за тези прословути срокове. Ако питате за моето лично мнение, аз съм категорично против засега да удължаваме сроковете. Какви са сроковете? Два месеца общ срок. До шест месеца – по-горната прокуратура. И до изтичане на давността за преследване на престъплението – от главния прокурор. Ние сме склонни да не бъде единствено главният прокурор, а той да възложи на група лица да правят тези удължения. Какъв е смисълът? Тези срокове изобщо не са фатални от гледна точка на събирането на доказателствата и на тяхната валидност, те притискат по-горната прокуратура да наблюдава забавените дела в по-долната прокуратура. А главният прокурор и неговите заместници да наблюдават всички забавени дела в страната над шест месеца.

Искам да ви кажа, че това е една от гаранциите за реализирането на новоприетия принцип за разумни срокове на разследването. Извинявайте, приятели, в Страсбург ще ни се усмихнат, ако ние кажем, че нямаме нарколаборатория на границата. Ще ни кажат: ами направете си, това е ваш организационен проблем. Или „имаме трудности с осигуряването на преводачи”. Тези организационни трудности са абсолютно ирелевантни, ще продължат да ни съдят и то успешно да ни съдят. И хора, които са осъдени справедливо за престъпления, ще получават компенсации от Страсбург. Нека не допуснем това, това са организационни проблеми, които биха могли да бъдат разрешени. Още повече, че става дума за границите. Един трафикант на хора примерно или на една торба, в която има наркотици, ами свидетелите са трима-четирима. Ние не можем шест месеца да осигурим анализа, защото имало една лаборатория в София! Така че в мое лице тези, които предлагат тази промяна, няма да намерят подкрепа. Иначе ние като съдии винаги сме били склонни, мисля, че и проф. Груев ще го потвърди, да разсъждаваме разумно по всички възможни подобрения на процеса. Защото, когато говорим със законодателите, ние не можем да бъдем нищо друго в системата на разделение на властите освен експерти.

Още един път искам да подчертая, че проектът е много полезен. Свършена е много хубава работа и тя дава една основа за размишление с оглед на бъдещите ни усилия.

Благодаря ви.
 
CSD.bg
 
E-mail this page to a friend Начало | Карта на сайта | Прати като линк | Условия | Обяви | RSS фийд Горе     
   © Център за изследване на демокрацията. © designed by NZ