Home Site map Contact us Switch to Bulgarian
www.csd.bg
Quick search
 
CSD.bg
 
 
Втора годишна международна конференция "НАТО, Европейският съюз и новите рискове: перспективата на Югоизточна Европа"
 
29-30 октомври, 2004
София

доц. д-р Димитър Йончев, Председател, Балкански форум за сигурност

СЪСТОЯНИЕ НА СЪТРУДНИЧЕСТВОТО В РЕФОРМАТА НА СИГУРНОСТТА

Секторът на сигурност се променя под въздействието на два основни фактора.

Единият фактор е дълбоката промяна в типа обществени отношения, последвал политическите събития от края на 1989 година. Другият фактор са процесите в световната среда на сигурност, приели особено драстична форма след 11 септември 2001 г.

Секторът на сигурност у нас е нехомогенен и въпреки че в отделни документи или проекти за документи се употребява понятието "система" (Концепция за НС на Р България, ДВ бр. 46 от 22.04.1998, Стратегия за сигурност на Р България, проект от 20. 09. 2004 г.) то не е защитено нормативно и институционално.

Така че първият и изключително важен проблем в сферата на сигурността е все още реалното отсъствие на система за сигурност. То се дължи на много неща, като по-важните от тях са следните:

A) в предходния режим цялото пространство на нашата сигурност беше включено в това на Варшавския договор и ние не работехме с понятия от вида на "система на национална сигурност" или "национална система за сигурност";

Б) Успешният път към НАТО и приемането ни в него сякаш свалиха от дневен ред грижата за собствена система за сигурност. В цитирания проект за официален документ се твърди, че "членството в НАТО осигурява безпрецедентни гаранции за суверенитета, териториалната цялост, политическата независимост и сигурността на Република България, "(с. 2) По този начин отново се възпроизвежда синдрома от предходния режим, според който не се нуждаем от собствена система за сигурност.

B) В чисто културен план ние много трудно успяваме да организираме хоризонтални мрежи, основани на сътрудничеството в името на някаква обща цел. Отсъстват културни традиции да се търсят общи решения, когато възникват общи проблеми. Колкото по-остра е ситуацията, толкова по-силно общественото тяло се разпада на отделни групи. Дори и само тези три причини са достатъчни за да се обясни липсата на социална поръчка пред политиците и управляващите за изграждането на система за сигурност в Република България. Подобна задача не фигурира в управленските програми на правителствата, дори не може да бъде открита в програмите на партиите, конкуриращи се за властта. Това положение е устойчиво и то отличаваше политическия ни живот и в годините преди приемането ни в НАТО.

Същевременно в различните сектори на сигурността, които независимо от липсата на система функционират както могат непрекъснато се появяват инициативи за по-общи решения, които обаче не са в техните прерогативи. В крайна сметка всеки сектор и всяка институция се стремят дa закрепят своето положение в обществото, като първо си извоюват правото на самостоятелен закон, второ, си осигурят бюджетно съществуването и трето ограничат в максимална степен зоната на своите отговорности, прехвърляйки ги на сродни или на съседни по процедурата структури.

Някои от гражданските структури, които по определение са значително по-свободни от партийните структури и много по-свободни от публичната администрация осъзнаха проблема още в началото на 90-те години (Д. Йончев, "Предизвикателството наречено "национална сигурност", в-к. "Континент" от 29.10.1993 г. и др.). Постепенно водещите граждански структури по проблемите на сигурността възприеха необходимостта от изграждането на система Интерес към мненията на специалистите от гражданския сектор проявиха и поддържат и до днес водещите медии в страната. Този интерес е провокиран главно от кризисни явления и трагични събития в сигурността, но това е спецификата по принцип на медийния интерес към сигурността.

Нов момент са случаите, макар и малко на брой и то предимно от последните две години, когато професионални среди от МВР и особено от ГЩ привличат на свои професионални обсъждания граждански експерти. Ползата от срещите с военните вече може да се види в промените в някои закони, както и в официални изявления на ведомството, в които се декларират идеи от тези срещи.

Големият проблем обаче си остава.

Дори военните от ГЩ са само част от един от елементите на структурата на сигурност и нерешените въпроси с които те се сблъскват значително надхвърлят тяхната компетентност. Това се отнася за нарастващото напрежение на входа на казармата, поради по-големия брой наборници, за мобилизационната осигуреност, както и за евентуалното изграждане на национална гвардия.

Подобни са въпросите засегнати от последния вариант на закона за управление при кризи.

Могат да се изброяват много примери, тъй като на практика в сигурността трудно може да се намери въпрос, който да не е свързан с други въпроси.

Така като втори проблем, който детайлизира първия, за изграждането на система на сигурността се очертава необходимостта от хоризонтално съгласуване на действията по производството на сигурност. Всяко събитие, което засяга сигурността се разгръща в реално пространство и обхваща определено време. В това пространство имат отговорности различни вертикални формирования от сектора за сигурност. Не съществуват обаче нормативно уредени и институционално осигурени механизми за хоризонтална реакция на предизвикателството. Подобни механизми, без да съставляват цялата система за сигурност сами по себе си са вече някаква нейна подсистема и ако такива механизми започнат да се създават това ще послужи като солидна предпоставка за изграждането на национална система. Стана обичайно сигурността да се разглежда като нещо което от една страна засяга борбата със световния тероризъм и с ОМУ, а от друга, борбата с организираната престъпност. За да се повиши сигурността на гражданите съставителите на цитирания проект предлагат да се създаде "благоприятна жизнена среда на гражданите" (7-8) и да се "поддържа системата за сигурност в готовност за адекватен отговор ... при криза" (10-11). По отношение на първата задача "благоприятната жизнена среда" е представена като съвкупност от висок икономически растеж, чуждестранни инвестиции, икономическа стабилност, предпазлива фискална политика, енергийна ефективност и екологична сигурност, а що се отнася до "поддържане на системата за сигурност" се заявява, че от държавата се изисква "създаване на действена нормативна уредба,... създаване на ефективен механизъм, ... управляема трансформация (11). Проблемът е там, че за гражданина "благоприятна жизнена среда" означава, че когато лежи на магистралата и губи кръв малко го интересува "предпазливата фискална политика". Той е жизнено заинтересуван в този момент от отличната хоризонтална съгласуваност между елементите на сигурността за да може в най-кратко време (по възможност до петата минута) до него да достигне линейка или вертолет, лекарски екип и той да бъде доставен до най-близкото болнично легло за да получи така необходимата му помощ. Останалите участници на пътя имат интерес мястото да бъде обезопасено веднага, контролът върху движението да бъде установен. Като данъкоплатци ние сме платили и държавата е купила множество санитарна техника, вертолети и автомобили, обучила е лекарски екипи, доставила, е комуникационна техника и всичко необходимо. Но това оборудване и тези специалисти макар и част от тях да са дори в непосредствена близост с нашия потърпевш гражданин не се намесват защото са от различни ведомствени системи. Вертолетът може да е в съседната казарма, лекарят може да е в близкия санаториум, патрулът на КАТ може да е изчерпил дневния си лимит от километри.

Но дори и ако по своя инициатива от казармата излезе линейката и от санаториума излезе лекарят, а офицерът от КАТ зареди автомобила си с личните си средства няма такава сила в обществото, която да легитимира и да обезщети техните действия.

Реално погледнато това не следва да се определя като ''благоприятна жизнена среда", тъй като в нея животът не може да се съхрани.

Следователно на подобна доброжелателна инициативност не могат да се градят очакванията па гражданите за собствената им сигурност. Нуждаем се от хоризонтални структури с оперативни центрове, които на различните равнища на сигурност да действат оперативно с всички налични средства отнесени към конкретна точка в пространството и в конкретен момент. На свой ред тези центрове следва да се намират в мрежа с вертикална координация и така да имаме възможност да овладяваме всяка криза с наличните си ресурси. Това вече би било система.

В нея според равнището на събитието ще се включват различни участници и ще се привличат различни ресурси, включително и за действия извън територията на страната в различни формати. У нас никой не вижда такава възможност, защото се разглежда винаги във ведомствена перспектива. Ето защо твърденията, че работим със система за сигурност на страната са по-скоро прибързани. В проекта, тъй като в Концепцията за национална сигурност няма така ясно формулирана теза за "система за сигурност на страната" декларацията за системата е напълно фиктивна.

Когато се твърди, че "Новата правна рамка и Националната система за управление при кризи са гаранция за активна превенция и ефективни действия на държавата при кризи, бедствия, аварии и катастрофи и осигурява оперативна съвместимост със съответните системи на НАТО, ЕС, ООН и други държави и организации" (11) очевидно се имат предвид събития, значително надхвърлящи ежедневието на гражданите. В контекста на предложения пример декларираната тук система не работи. Подобна ситуация не е визирана в този текст, докато именно сигурността на ежедневието следва да е първата и приоритетната цел на системата за сигурност.

Военната реформа среща най-вече трудности с ресурсите и с финансирането. Това е напълно разбираемо на фона на непрекъснато спадащата ресурсна осигуреност на страната.

Но политиката в областта на военната реформа би била силно облекчена, ако беше възможно да се състави обща картина на средата за сигурност в която след като се отчетат основните фактори, които й въздействат да се предвидят функциите на системата необходими за неутрализирането им. Тогава щеше да се види, че много от съществуващите елементи в сектора за сигурност дублират функциите си. Например по охрана на обекти или на мероприятия. Освен полицията там ще видими жандармерията, службата за охрана, българската армия, както и задаващата се на хоризонта национална гвардия. Наред с тях обществото е насочило към охраната и много други сили и средства във и извън публичната администрация, които заедно със споменатите участници вече съставляват значителен контингент от хора и обем от ресурси. В тази дейност освен легитимните се срещат и достатъчно полулегитимни и дори нелегитимни структури. Всичкото това заедно се отнася до една от функциите на системата за сигурност -защитната, в нейния охранителен вариант.

В тази голяма област има както "добри", така и "лоши". Това което го няма е съгласуваността за да се постигне максимум ефективност при минимум средства.

В тази обстановка протече например дебат - относно евентуалното създаване на национална гвардия. Нито един представител от дублираните структури, посочени no-горе не присъстваха на дебата, защото той се състоя само в едно от засегнатите ведомства. Кой следва да гледа отгоре и да насочва усилията в общата посока. Риторичен въпрос, защото оперативното ръководство на сигурността е в ръцете на Министерски съвет, а законодателното й осигуряване в ръцете на парламента. Следователно възниква следващият въпрос за компетентността на вземащите решенията, което е открит въпрос. Известна е склонността за тотална смяна на кадрите при политическите промени и от тук отсъствието на професионална приемственост. Тя пък се съчетава с традиционното пренебрежение към експертната помощ, поради което експертите се натрупват в гражданските структури и все повече изпълняват само медийна функция.

Опитите за сътрудничество са окуражаващи, но за да имат реално въздействие върху укрепването на сигурността те следва да почиват върху нова управленска култура на интердисциплинарност и експертна осигуреност на решенията. Време е в нашето общество да започне разграничаване на функциите на политика от тези на експерта. Самата система за сигурност, следва да се мисли като непротиворечива съвкупност от елементи, които заедно произвеждат сигурност по възможно най-ефикасния начин. Тя би изглеждала като мрежа от мрежи, които гъвкаво, в оперативен порядък пренасочват сили и средства в различни точки на пространството, според възникващите нужди. Тези мрежи следва да се мислят пространствено, а не ведомствено.

Така например армията ще си остане под сегашното командване, но нейни ефективи ще могат да бъдат използвани локално и гъвкаво в рамките на съответен локален център за реагиране при криза. В подобен център винаги следва да има нужната информация за онези армейски сили и средства с които за определено време центърът би могъл да разполага. Армията ще определи какво предоставя и за какво време, така че нейните задачи също да бъдат изпълнявани.

Когато в локалния център са предоставени сили и средства на всички ведомствено представени елементи на сигурността, той ще има възможност да посреща възникналите кризи с най-доброто което в момента се намира в локалната зона на неговата отговорност. Ако кризата излиза от тази зона се преминава към следващия по пространствен обхват център и така до национално равнище, а през него и до по-високите многонационални или наднационални равнища. Друг тип мрежи ще позволяват висока гъвкавост при нужда от участие в международни мисии, трети тип мрежи ще дават възможност за отбранителни действия на територията на страната със собствени или с коалиционни сили и средства, според обстоятелствата.

Между себе си мрежите ще бъдат наблюдавани от национален център, който е оперативният мозък на системата за сигурност на страната. Когато се работи на този принцип планирането на ресурсите напуска ведомствените граници и позволява преливане според реалните нужди. В подобна система ресурсите се насочват според функциите, а те отговарят на средата и на целите на сигурността. Ако това бъде премислено с помощта на основните участници сравнително лесно може да се стигне до създаването на единна нормативна основа на цялата система, която да играе ролята на устройствен закон за сигурността. В него ще видим основните мрежи, модела на управлението им и начина на участие в тях. Там ще бъде определен вида на всеки от нормативните актове с които ще се регулира участието на различните елементи на сигурността.

Не бива и в бъдеще да гледаме на сигурността като на многопосочни усилия на вертикални структури. Те са скъпи и неефективни, при това са лишени от всякаква гъвкавост.

Без да ги премахваме следва да подчиним вертикалните структури според случая на съответните хоризонтални мрежи с оперативни центрове. Всяко събитие от сигурността протича като хоризонтална промяна на присъствието. След като всички ведомствени интереси там се оказват засегнати няма логика в това да не се търси ответна хоризонтална реакция.

С други думи настоящият текст апелира за промяна на философията в сферата на сигурността. Тази промяна изисква експертна помощ и гражданските структури са вече узрели за да я предоставят. Имат ли официални партньори. Това е въпросът.
 
CSD.bg
 
E-mail this page to a friend Home | Site map | Send a link | Privacy policy | Calls | RSS feed Page top     
   © Center for the Study of Democracy. © designed by NZ